Горската люлка

by **Eve.** Чет Сеп 12, 2013 8:17 pm

Вярвате ли в ангели?
Ийв вярваше. Имаше един особено светъл спомен, която я убеждаваше в това, макар тя да не бе убедена, че вярва. И все пак сама бе нарекла така човек, който съвсем не бе задължен да спре на улицата в онази влажен октомврийски следобед. Може би вярваше в него повече, отколкото в реално съществуващи ангели, макар отскоро да бе посветила времето си на тяхното разучаване. Изглеждаше странна в очите на хората и това я караше да се чувства ужасно. Спря да се слива с тълпата и това като че усложни положението. В крайна сметка спря да излиза. Спря да бъде сред хората. Спря, защото не искаше да чува лошите коментари и подигравките. Същите онези, които също съпътстваха спомена за тази вяра. Бе убедена, че все някога бе вярвала в съществуването на тези крилати същества, появяващи се по-скоро като светъл мираж, отколкото като образи. Също толкова убедена, колко бе убедена, че все някога е посещавала църквата всяка неделя и е изпитвала някакво удовлетворение. Имаше една неясна връзка, която я крепеше към тази сграда, макар от наистина отдавна да не бе прекрачвала нейните праг.
Полюшваше се едва, а босите ѝ крака докосваха върховете на изсъхващата трева. Краят на лятото неминуемо носеше усещането за масова пагубност и чувството за празнота и смърт бе тройно по-засилено у нея отпреди. Искаше да изкрещи срещу небето, да заяви на всички, че е мъртва от наистина отдавна, да разкаже какво я е накарало да умре и какъв живот е имала преди това, за да обоснове избора си. Вместо това мълчеше. Събираше всичко вътре в себе си и рано или късно знаеше, че ще полудее до известна степен. Ничия психика не бе пригодена към толкова много напрежение, но щеше да се държи, докато бе възможност. Няколко сухи листа прошумиляха под нечии стъпки и с периферното си зрение червенокосата забеляза сянка. В момент на разсеяност книгата се изплъзна между пръстите ѝ и тупна.
- Да, да.. Елате, посмейте се. Лудата Ийв пак чете за ангелите и вярва, че един ден ще бъде приета в небесното царство! – извика по посока на сянката с доза самоирония и гняв, убедена, че отново бяха някои хлапета.

by **Faye †** Чет Сеп 12, 2013 8:43 pm

Топлото лято беше вече към края си и есента все по-напористо настъпваше. Влагата се усещаше във въздуха, тук таме по дърветата се забелязваха жълтеникави листа. Кестените бяха узрели и бяха вече започнали да падат. За повечето хора, това време беше депресиращо. Всеки се беше заровил под завивките вкъщи с чаша кафе и хубава книга, а по-мързеливите гледаха телевизия. Но какво можех да правя аз в къщи. Не гледах телевизия, не ме интересуваше какво се случва по света, а и не бях чак такъв почитател на четенето. Колкото до кафето и завивките, след някоя бувна нощ може би, но когато си сам от доста време не беше особенно забавно. Беше ми носталгично, че летните купони и пиянски истории вече бяха минало и трябваше да чакам до другата година, за да се повторят, но все трябваше да има какво да се прави и есента.
Защо не една разходка. Някъде, където нямаше хора. И въпреки, че исках да остана малко сама, нещо дълбоко в мен се надяваше да срещна някой, с който да си разменя две думи поне.
Крачех бавно по пътеката през гората, когато чух шум. Обърнах се рязко по посока на звука. Беше книга. Лежеше разтворена на земята. А до нея стоеше червенокосо момиче. Трябваха ми няколко секунди да осмисля какво точно ми каза, защото мислите ми бяха заети, а и още бях леко сънена. Явно бях пропуснала да отбележа, че книги се четяха не само на дивана, ами и на люлка в гората.
- Задължително ли е да се смея? Защото не схващам точно кое му е смешното на тази шега. - отвърнах на непознатата с равен тон, като леко повдигнах дясната си вежда в знак на учудване.

by **Eve.** Пет Сеп 13, 2013 6:12 pm

Глупачка...
Самотата несъмнено вървеше ръка за ръка с лудостта. Въпреки че кой ли нормален човек в двадесет и първи век разтваряше книга с високо духовно значение? Нямаше съмнение, че е луда и доказателство за това едва ли беше онзи тънък глас, който просъска изключително отчетливо трисричната дума. Тя прокънтя в главата ѝ и за секунда доказа на Ийв, че момичето вътре в нея съвсем не грешеше. ‘Не стреляйте по неясна цел.’ Телевизорът в последно време ужасно често повтаряше тази фраза като някакъв вид реклама за ловния сезон. По-скоро указание за ловците, макар че ако смяташ да практикуваш това хоби, вероятно всички тези подробности ти бяха ясни. Не си даваше много време за размишления над човешката глупост. Тя бе твърде обширна тема, с която можеше да запълни времето си, но все още не бе достатъчно отчаяна, че да го прави. Обаче за пръв път от наистина дълго време се почувства адски човешки. Глупаво човешко същество, казало неподходящите думи в неподходящ момент и пред неподходящ човек.
Тъмнокосото момиче нямаше нищо общо с онази сган, сред която се сливаше обикновено червенокосата. Може би приличаше на част от момичетата, но имаше финес и грация, за които можеха да ѝ завидят.
- Не е шега. Би било пълна истина, ако си мислеше, че ме познаваш като някои хора, но след като за теб съм напълно непозната, би могла да забравиш думите ми и сама да си изградиш първо впечатление. – заговори след още секунда мълчание и в края на второто изречение наклони леко глава, като че първоначалните оглед бе привършен и сега се вглеждаше в детайлите. Имаше този навик. Оглеждаше хората като че не бяха дишащи същества, а експонати в научен музей. Понякога присвиваше очи като в случая, когато откриеше нещо, което самата тя не притежава, но адски много харесва. Този път не бе нищо от външността, защото бе свикнала да харесва своята. Харесваше онази живинка, която тлееше вътре в тялото на непознатата, макар съвсем да не бе като тази на хората. И все пак тя бе по-жива, отколкото Ийв някога би била отново.

by **Faye †** Пет Сеп 13, 2013 7:42 pm

Първото впечатление беше наистина много важно, особенно когато повечето от хората, които срещаш ти ставаха храна и така и не се почвчваха отново. Имах навика да отблъсквам сама другите от себе си, не само че не ги допусках да ме опознаят ами и не си позовлявах аз да се поинтересувам от тях. Не можех да си го позволя.
Огледах непознатата от глава до пети за секунди, но сякаш вече четях разтворена книга, като онази която беше паднала преди малко на земята. Беше младо момиче, красиво на вид, а и също така доста мило, но не беше нужно да притежаваш специфични сили, за да видиш болката на червенокоската. Естествено, нямаше как да знам какво я е причинило, но по налудничевото й държание и изморените отегчени очи, разбирах че е нещастна и нещо я тревожи. Но, не можеш просто така да се цопнеш от нищото на някой и да го питаш за всичките му травми, най-малкото не беше особенно любезно. А и не мисля, че трябваше да разпитвам още преди официалното запознанство, та аз дори не знаех името й.
Облегнах се на най-близкото дърво и скръстих ръце, беше ми нещо като навик, а и ежедневието ми напоследък беше доста отегчително.
- Да, предполагам бих могла да ги забравя. Но тогава ще станеш като скучните момичета в този град, безлична. - отвърнах на момичето като завъртях очи наоколо.
- Между другото аз съм Фей!

by Sponsored content

Горската люлка

Горската люлка

Re: Горската люлка

Re: Горската люлка

Re: Горската люлка

Re: Горската люлка

Re: Горската люлка