Тъмните улици

Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен. Могат ли наистина хората да се променят? Какво би те накарало да се промениш до неузнаваемост? Нова любов? Стари приятели? Не. Хората не се променяха. Всеки носеше своите маски със себе си и ги поставяше в правилния момент на точното място,за да може да бъде харесан и одобрен ,всеки крие своята истинска същност,защото ако тя не е перфектна ако не пасва в пъзела на живота ще бъдеш отхвърлен,а това е най-големия страх за всички. Андреа,обаче,нямаше подобни угризения , поне вече нямаше. Бе изгорила маските си отдавна и действаше импулсивно без дори да се замисля. Не си спомняше много от предишното си аз а и не изпитваше особена носталгия към онези дни в които всеки ден беше посветен на едно единствено нещо - да оцелееш. Сега тя бе от другата страна на нещата. Андреа не помнеше кога за последно се бе забавлявала по онзи нейн начин, по който повечето хора не разбираха - подбрани хора у дома й, страшен филм и вредна храна, която да допълни обстановката. Всъщност все по-рядко излизаше от къщата на плажа, правеше го повечето пъти само, за да отиде някъде на разходка, а после отново се прибираше. Всичко това й бе станало такъв навик, след... да дори не искаше да се сеща за него, нямаше да го преживее поне не и днес. Можеше да си спести малкото страдание, което щеше да се настани в гърдите й.... През отворения прозорец долетя викът на сирена. Андреа се изправи и уви чаршафа около тялото си. Приближи и забеляза как по улицата минава една линейка. Затвори прозореца въпреки жегата в стаята. Не искаше да я чува. Като призрак премина по коридора и се спря пред вратата на банята. Почувства се наистина будна едва когато усети студените струи вода да се стичат по кожата ѝ. Не можеше да остане повече в тази къща не искаше.. трябваше да излезне и да се разсее. Малка разходка нямаше да й се отрази зле, особено когато толкова ненавиждаше всичко, което се случваше около нея, дори сънищата ,в който бе просто наблюдател. Въздъхна лекичко и излезна от банята подсушавайки тялото си с хавлия.Няколко минути по – късно всичко бе точно както малко по – рано преди да заспи, чувстваше се спокойна и можеше да се разходи без проблеми. Апартамента й бе близо до кея и това някак си я накара да се усмихне, обичаше да ходи там. Десетина минути по – късно Андреа вече се разхождаше по улицата, докато не достигна целта си, но нещо в една от уличките я накара да се обърне, да види какво става, и тогава го видя, може би повечето нормални хора биха изпитали страх, биха побегнали като дявол от тамян, но не и тя.
-Естествено, ако не ти кой друг може да се скрие така добре в малките тъмни улички Алистър.

Животът понякога може да бъде суров. Бориш се с всички сили, стискаш зъби до болка, но в крайна сметка успява да те повали на колене. Всяка една частица от теб желае да бъде другояче, съзнанието ти те бута някъде надалеч от всичко, но накрая отново се връщаш там, където най-малко искаш. Спомените. Те са виновни за всичко, те са онази сила, която те придърпва в прегръдката си и нямаш сили да се отървеш. Знаеш, че някъде там, на друго място би било далеч по-добре, но спираш да вървиш, уморен от пътя, който вече си извървял. Не виждаш смисъл в нищо и се оставяш на пороците си, заслепен от болката.
"Обръщайки се назад към миналото,различаваме във времето един момент,който е бил решителен,в който начинът ни на живот се е променил,един момент,в който сме се отклонили неотвратимо в нова посока.Тази промяна може да е в резултат на планирано или случайно действие,възможно е да оставим подире си щастие или развалини и да продължим напред към ново щастие или към още по-пълна разруха,но вече няма връщане назад." Искаше да затвори ядно всички спомени в главата си, но вида му ... това, че той седеше там пред нея.. всичко това не й го позволяваше, а една тъмнина сякаш се обвиваше около сърцето й, само за да й напомни колко много я нарани той, как я бе изоставил.. Как приключи всичко и сякаш буцата заседна в гърлото й чувайки гласа му, онзи глас, който така обожаваше, онзи глас с който й пожелаваше Лека нощ, а сега тя трябваше да затвори страницата на спомените си и да си припомни какво действително й бе причинил мъжа седящ срещу й. Беше си обещала... беше си обещала, че ще го съсипе така както той нея, че ще му покаже какво й бе причинил, да беше се променила и не то не малко. А достатъчно, че да не позволи истинските й чувства да вземат надмощие над нея, да я накарат да трепне, ако той се приближи или да покаже нещо повече от непрязъм към него.
-Със сигурност не съм призрак, а и едва ли щеше да ме видиш ако бях. – заяви му тя, като леко се приближи, но продължаваше да спазва дистанцията си от него. Както бе правила доста пъти просто седеше на разстояние, далеч от него, далеч от чувства. И така си мислеше, че постигаше нещо, но уви не успяваше, понякога го сънуваше. Онзи сладък сън, в който сякаш се рееше, някъде на високо, далеч от всичко и всички. Държеше ръката му, усещаше плътта му. Пръстите му си играеха с нейните, приближаваше ги към устните си. Усмивката й сякаш го огряваше, топлеше го като утринните слънчеви лъчи. Очите й, толкова сини и толкова дълбоки, го пронизваха сякаш го виждат за първи път. Устните му, тези дяволски изкушаващи устни, бяха леко притворени, сякаш пригодени само за нейните . И както слънцето грееше над тях, небето рязко се стъмни, разля мрачните си сенки. Андреа вдигна поглед нагоре, присвил леко очи. С паника осъзна, че ръката на Алисър се изплъзва от нейната. Стисна по-силно, но сякаш не можеше да я задържи. Той отстъпваше бавно назад, а усмивката му издаваше някаква ирония, напълно изблъскала любовта преди това. Да често този сън от прекрасен се превръщаше в най – големия й ужас... И тя го мразеше... Анди преглътна леко като поклати глава.
-Какво търсиш, тук? И то сам...

Колко точно грешки може да допусне един човек през целия си съзнателен живот? Хиляди, милиони? А ако всяка от тях носеше своите огромни последствия, то какъв беше смисъла изобщо да правиш някаква крачка, било то напред или назад, осъзнавайки риска, че всичко накрая може да се стовари върху главата ти. Човешко е да се греши, но не и за една и съща грешка.
Прекарваш толкова много време в спомените си за миналото, че понякога забравяш за настоящето и дори не искаш да повярваш, че има бъдеще... Продължаваш да тъпчеш на едно място, не спирайки да търсиш вината у света, хората, а нерядко и у самите себе си... Но какво постигаш, когато намериш "виновника"? Дали това те прави по-щастлив или по-спокоен, или по-обичан... Не! Единственото, което успяваш да постигнеш, е още повече да затънеш в миналото и в блатото от спомени и грешки. И после се питаш накъде?! За да продължиш напред, трябва да се освободиш от всичко, което е вече зад гърба ти, трябва да се освободиш и от вината.
Всеки път, когато искаше да се измъкне от скапания си живот, тя затъваше все повече в миналото си , мразейки Алистър за всичко, което й бе причинил. Сърцето й се чувстваше само, празно, изоставено, а тъгата не слизаше от лицето й. Но в такива моменти когато той бе около нея, Анди слагаше онази маска, която нямаше да позволи да падне. И ето го отново лъжи, лъжи , лъжи сякаш мъжа пред нея бе изкован от тях, толкова често ги изричаше, че вече започваше да си мисли, че просто са му станали ежедневна реч, бе пристрастен към тях, както тя бе пристастена към него, но нямаше да се поддаде отново на влиянието му, нямаше да продаде отново душата си, нямаше да я подложи на риска, да бъде отново захвърлена и наранена..
-Бар? Червенокоска? Ама ти сериозно ли? Няма бар, Алистър. Няма червенокоска, която да работи нощна смяна. Болка, лъжи, и отново болка и лъжи ти си изкован от тях! – заяви му тя в отговор, но когато той прекрачи онази дистанция която спазваше, която винаги се опитваше да спазва Андреа изтръпна, не беше готова отново да се окаже толкова близко до него и ето сега седеше толкова близо, че можеше да усети онзи мирис, който така обичаше, да усети дъха му разливащ се по кожата й и да се върне в онези моменти. Не. Нямаше да се пречупи, не и сега. Анди преглътна и обърна главата си настрани, само за да може да възстанови дишането си и да върне нормалното си сърцебиене.
-Загуби правото си да си на такова разстояние до мен, много отдавна Алистър. На крачка да ме забравиш? Сериозно? Та ти ме захвърли там.. изостави ме за пореден път... за това не ми казвай, кой колко време е пропилял за да забрави някого. И ако има такъв то това не си ти! – констатира тя, като сложи ръце на гърдите му и го отблъсна от себе си. Не знаеше как бе успяла да събере този кураж, когато сякаш всичко в нея освен разума й крещеше за близостта му.