Alistair.

Белите му дробове се свиха при поредната глътка остър дим. Синият акрил засъхваше по пръстите му. Четката минаваше отново и отново по бялото платно, запълнено от щрихите на лицето на младо момиче. Помещението на третия етаж в изоставеният мотел, достойно да бъде наречено квартира, бе изпълнено с нейни потрети. Всеки от тях превъзхождаше предишния. Постепенно сянката отстъпваше пред деликатни черти, плътни устни с мек розов нюанс и топли маслинено зелени очи. Антрето, свързано с малкия хол бе значително по-тясно помещение, когато всички тези портрети бяха подпряни до стените, така че всеки от тях да се вижда.
Тя бе различна. Беше го усетил несъмнено, но за първи път този факт не го възспираше. За първи път желаеше да опознае различните и да прекрачи прага на внушената омраза, с която бе обвързал ежедневието си. Освен това желаеше да я запази в спомените си и го правеше чрез картините си. Искаше го, защото през погледа му тя бе позната. Наивният ѝ поглед, чаровната усмивка, звънкият ѝ глас – те бяха толкова познати, но бързо избледняваха в съзнанието му, потъвайки в тъмната бездна на собствената му кутия на Пандора – там, където бяха заключени спомени, които не намираше сили да освободи.
Ръката му застина във въздуха и четката се изплъзна от пръстите му като тупна глухо върху вехтия персийски килим. Картината бе завършена. Някъде зад него се извиваше дима на догарящата цигара, оставена на произвола на съдбата в стъкления пепелник върху дървената масичка. Краката му натежаха, когато сърцето му пропусна няколко удара. Студеният му поглед срещаше реалното отражение на нейните маслинено зелени очи. Все едно потъваше в тях и се връщаше със седмици назад, когато реално можеше да го направи. Тялото му полетя назад и се стовари върху вехтото кресло с прокъсана тапицерия. Въздухът се насити със стотици прашинки, видими на плътната струя дневна светлина, навлизаща през широкия френски прозорец, закрит от двете страни с плътни пердета. Алистър отмести поглед към сивата фасада на отсрещната сграда, която можеше да види през същия малък и незакрит участък от прозореца. Дробовете му се свиха в нова болезнена агония, когато димът за пореден път се смеси с въздуха и се просмука в дрехите и косата му. Той не виждаше сивата фасада на сградата, а едни грациозни и плахи стъпки като на кошута. Така танцуваше тя.
Танцът беше в кръвта ѝ. Страстта към всяко едно движение бушуваше в кръвта ѝ. Не бяха просто няколко научени стъпки, а хармония от плавни извивки и ритми. Тя събираше погледите на посетителите на малкия бар в покрайнините на Абърдийн, а всички завиждаха на него, защото тя танцуваше с него. Двамата се носеха като сред вълни и противно на всички правила тя водеше, но между телата им присъстваше онова бегло съревнование. Двамата се предизвикваха взаимно, дразнеха се, бореха се за лидерското място и в крайна сметка всичко си оставаше удоволствие. И ако тя бе красавицата, то той бе звяра...

Добре дошъл ^^