You show the lights that stop me turn to stone You shine It when I'm alone And so I tell myself that I'll be strong

by **ღ Alice ღ** Пет Сеп 13, 2013 5:21 pm

Лик:Michelle Trachtenberg

Име на героя:Алис Мари Хоуп
Години:24
Раса:Ангел
Сила: Видения(за минало,бъдеще,настояще)

Цялото блаженство от чистото съществуване беше в ръцете й. Алис се разбираше с братята и сестрите си и се е опитваше да служи вярно на своя Бог.
Бе създадена от Първите. От малка я обичаха и уважаваха, заради привилегиите, които рода й даваше. Беше покорно и добро момиче, но като всеки войн имаше твърд характер и го изразяваше за най – дребните неща . Може би защото никога не й бяха възразявали, Али винаги правеше това, което поиска и да получи своето за момичето бе съвсем в реда на нещата. Сега, след всичко което се случи, в това тихо и бездушно успокоение, което сестрите й наричаха “почивка”, момичето можеше спокойно да осъзнае всичко, през което бе преминала. Сиянието й бе възстановено, затова тя просто се взираше напред в празната градина на дома й.Още се чудеше какво се обърка и къде сгреши тя. Бе скръстила ръце, докато спомените й се връщаха…
Беше преди толкова години. Тя още бе малко момиче, ученето и подготовката бяха всичко, за което бе способна да мисли и планира. Знаеше, че бъдещето й се гради на собствените й възможности и, че колкото по – бързо се научи на всичко, по – бързо ще получи одобрението Му. Усмивка се появи на лицето на Али след поредната тежка тренировка. Бе разбрала всичко и бе сред първите възпитаници. Сега се беше устремила към библиотеката, за да вземе нужните книги “Стратегиите на военната подготовка”. Пред погледа й се появиха огромните дървени врати на Залата. Леките стъпки на момичето сепнаха пазача, но след като видя, че няма опасност, той просто извъртя очи. Пусна я вътре и затвори с намръщено лице след нея. Колкото и пъти да посещаваше това място, дъхът й винаги спираше пред тържествеността и величието му. Огромното фоайе бе облицовано с дървена ламперия… стените…подът..всичко бе покрито с дърво. Различни нюанси на бронза, кадифето и дори махагона се открояваха по стените,а под слънчевите лъчи всичко изглеждаше златно. Това бе единственото място, което се различаваше с цветове сред огромната бяла Безкрайност. Може би и за това бе любимото на Али. След огромното фоайе следваха стълбите, които водеха до лавиците с книги. Изкачи ги набързо, въпреки че не бяха никак малко и се за провира измежду стените с книги пред нея. Всяка лавица бе няколко метра висока и се разпростираше по продължение на цялата горна част на Залата. В зависимост от жанра книги, лавиците бяха инкрустирани с бокали, наредени по дължина. От тях се излъчваше различни видове светлина, променяща цвета и яркостта си. Някои говореха, че е жива, а по – големите ученици дори се хвалеха, че могат да я създават. Али бързо намери раздел “Война” и затършува да намери нужното й произведение.След известно време в търсене из прахта, я намери. Доволна усмивка се появи на лицето й и се опита да я вземе, макар че беше тежка.
- Нужда от помощ?
Дотолкова се беше расеяла, че не бе забелязала сянката на мъжа до нея. Той се бе облегнал на дървената опора със скръстени ръце и я наблюдаваше от разстояние. Макар и все още млад, Даниел вече бе преминал през всички кръгове на обучението и бе признат войн. За втори път за днес Али остана без въздух и изпусна тежкото произведение на земята. Силният удар и гръмкия смях на младежа отекнаха едновременно между стените. Тя смръщи вежди и понечи да се наведе. Но той я бе изпреварил и вече държеше книгата в ръцете си. Алис не искаше да показва признаци на слабост пред най – обсъжданият човек сред Сестринството и макар и смутена, го погледна право в очите с, според нея, изключително сърдито изражение.
- Ако това ти е помощта, по – добре си стой отстрани. – Събра всичките сили, които й бяха останали и с леки движения изплъзна книгата от ръцете му. Макар да усещаше веселият му поглед върху себе си, знаеше, че е най – добре го игнорира. Осъзнаваше, че той и се подиграва, затова му обърна гръб и тръгна обратно към Залата. Ако нямаше свободна маса, щеше да си чете книгата в стаята. Направи няколко крачки, но чувството, че някой я следи не намаля.
- Няма ли да престанеш? – каза през рамо и продължи гордо напред.
- Да се опитвам да изляза? Мм…не мисля. – сестрите й бяха прави. Имаше уникален кадифен глас. Но я сепна факта колко близо се носи до слуха й.
Не искаше да се обърне. В нея се надигнаха непознати усещания, а над смута взе предел най – вече страха от тази неочаквана близост.
- Хах, много достоверно оправдание. Както и да е… Аз ти казвам лек ден, ти заминавай да лъжеш някой друг.
Усети една голяма и топла ръка да хваща лакътя...
Бе достатъчно силен да я обърне, но се задоволи само да я извърти в неговата посока. Сините му очи се спряха право на нейните. Бяха едновременно топли и способни да я разрежат на две.
- Имам си и по – важна работа от това да преследвам и лъжа недорасли момичета, които мислят, че един усвоен урок ги прави недостижими. – думите бяха изречени тихо, но твърдостта и лекото ръмжене в гласа му бяха достатъчно силни, че да я накарат да потрепери. Никой никога не й бе говорил толкова нагло и убедително. Един поглед й бе достатъчен, за да му повярва, че е прав и че тя наистина не заслужава вниманието му. И тази негова близост….Но думите му я учудиха.
- А ти откъде знаеш колко добре съм усвоила тренировката си? – попита рязко тя, но не бе удостоена с отговор.
Даниел само леко се подсмихна, извъртя очи и я пусна. Отмина я с такава лекота, сякаш никога не бе спирал пред нея. Искаше й се да го спре, да му зададе правилният въпрос, така че той да й каже истината, но не бе достатъчно силна. Усети, че веждите й бяха намръщи и се опита да изглади чертите си. Хвана по – здраво книгата и се запъти към стаята си, напук на всички любопитни погледи.
Няколко часа по – късно, загледана в растящото й сияние, тя си мислеше за случката в библиотеката. Какво му имаше на този мъж и защо за Бога се интересуваше от тренировките и. Когато не намери никакъв отговор, който да й допадне, се отказа и разтвори книгата. Но дори историите на миналите победи на Легионите не й се сториха достатъчно интересни. Затвори книгата и излезе. Нямаше да мисли повече за този надут глупак. Бил известен. С какво? Как да плаши момичетата? Уникално. Отиде сред оръжията, решена да тренира, докато това не изпълни съзнанието й.

by **.Melaney Isaac ▲** Пет Сеп 13, 2013 5:27 pm

добре дошла Smile

You show the lights that stop me turn to stone You shine It when I'm alone And so I tell myself that I'll be strong

You show the lights that stop me turn to stone You shine It when I'm alone And so I tell myself that I'll be strong

Re: You show the lights that stop me turn to stone You shine It when I'm alone And so I tell myself that I'll be strong